Арденският призрак – разказ

   
   

Споделете вашите произведения със света и получете мнение за тях, и малко популярност...

Мнения: 145

Регистриран на: Вто Яну 27, 2015 2:32 pm

Местоположение: Велинград

Мнение Пет Мар 13, 2015 12:04 pm

Арденският призрак – разказ

Пускам тук любимият си разказ. Имам огромен интерес към Втората световна война и много обичам военни мемоари.Разказът е посветен на кървави събития, случили се в Ардените месеци преди края на войната. Това са ожесточени сражения съпътствани с много жестокост, както от страна на Вермахтът, така и от страна на съюзническите войски. Човечността е някъде дълбоко в нас, както и извън нас. Ние само трябва да имаме сили да открехнем малко тежките двери, които я затискат и тя ще се измъкне от своя затвор...
Приятно четене и дано ви хареса.

АРДЕНСКИЯТ ПРИЗРАК

Вятърът брулеше безмилостно бетонните сгради и вече оголелите дървета. Тъмни облаци затискаха града като похлупак на огромен супник, който сякаш се крепеше единствено на високите островръхи кули на католическите катедрали. Леденият дъжд се опитваше да излее литри вода в яката на шлифера ми, защото силният вятър услужливо беше потрошил големия ми тъмносин чадър. Семинарът по „Маркетинг и реклама” приключи за деня и сега се шляех на воля, с идеята да опозная мократа и леко окаляна фасада на иначе безупречния Франкфурт. Семинарът беше вял и скучен и през свободните часове с удоволствие обикалях закътани антиквариати и малки бирарии. Както си шляпах из локвите и дъждът смразяващо се стичаше по гърба ми, стигнах до симпатична малка книжарница, сгушена в приземието на стара, но добре поддържана кооперация. Без много да му мисля, влетях през вратата, обгърнат от облак дъждовни пръски. Загледах се в натъпканите с книги лавици и някак изгубих увереност. От мен течеше вода, а не ми се искаше да намокря книгите. Беше глупава идея да се намъкна в книжарница в такова време.
Иззад един стелаж се появи възрастен, много слаб мъж с побеляла рехава коса и малки кръгли очила с дебели стъкла.
– Добър ден, господине, влезте да се стоплите. Какво време само – обърна към мен старецът.
– Наистина, отвратително време. Всъщност се притеснявам да не намокря нещо – отвърнах аз на малко дървения си немски.
– Дайте да взема дрехата ви. – Книжарят пое мокрия ми шлифер и го окачи на стара виенска закачалка зад вратата. – Значи се интересувате от книги?
– Интересувам се. Всъщност съм направо книгоман – отвърнах аз. – Тук съм на семинар, но си нося в куфара електронен четец с над двеста заглавия в паметта.
Старецът сбърчи нос при споменаването на електронния четец. Посочи с ръка рафтовете.
– Електрически книги… Не, елате да разгледаме истинските. Тези от хартия, кожа и мастило. – И ние закрачихме между препълнените стелажи.
– Какви книги харесва господинът?
– Обичам всякакви. Исторически, криминални, фентъзи и мистика – заобяснявах аз литературните си пристрастия. Старият книжар измъкна от един рафт книга с твърди корици, облечени в зелена изкуствена кожа.
– Това излезе от печат миналата година. Съдържа истинска история, мистика и фентъзи. Първа книга е на един вече не особено млад автор, но описаните случки са много интересни и вълнуващи.
Поех я от ръцете му. Заглавието „Арденският призрак” беше отпечатано на корицата с релефни златисти букви в готически шрифт, а под него беше изписано името на автора – Дейвид Престън. Разлистих няколко страници, после без капка колебание извадих от джоба на сакото си банкнота от двадесет евро и ги подадох на книжаря. Възрастният мъж грижливо опакова новата ми придобивка и ми пожела приятно четене. Договорихме се къде на шега, къде сериозно при някоя следваща командировка във Франкфурт отново да се отбия в малката книжарница. Дъждът беше почти спрял и аз с широки крачки се запътих към хотела си. Вече се свечеряваше и стърженето в стомаха ми напомни, че е време за вечеря и една-две халби хубава немска бира.
Хотелът ми имаше много приятен ресторант и аз си поръчах шницел със салата и бира. Храната беше вкусна, а бирата – направо превъзходна. От тихото и монотонно жужене на типичните ресторантски шумове започна да ми се доспива и умората от изминалия ден ме принуди да пропусна бара, за сметка на някое питие в стаята.
Малко по-късно, след горещ душ и две малки уискита, се проснах в удобното широко легло. Лампата за четене осветяваше малък пакет на нощното шкафче. Вътре беше подаръкът, който сам си бях направил, и тази мисъл ме ободри и разбуди любопитството ми. Разкъсах опаковката и измъкнах книгата от картонената кутия. Наместих се удобно и разлистих първите страници.
***
Нощта беше тъмна като свод на пещера и наоколо стърчаха черни, оръфани борове. Миришеше на барут, изгоряло масло и трупове.
„Така всъщност мирише смъртта”, помисли си Ханс Бауман, докато се опитваше да се зарови в скърцащия сняг. Импровизираният снежен окоп едва ли щеше да го опази от куршумите и танковите вериги, но в момента работеха повече инстинктите му, отколкото разумът. Той беше останал заедно с още десетима доброволци в тази проскубана горичка някъде в Ардените, за да прикриват отстъпващата им рота. Американските танкове прииждаха неумолимо като приливна вълна и скоро щяха да ги прегазят. От десетте бойци бяха оцелели четирима. Нямаха повече муниции за противотанковите пушки „Панцерфауст”, свършиха и гранатите. Бяха останали с по един пълнител за автоматите, а Ханс имаше и осем патрона в трофейния си „Колт” . Пазеха си окопните лопати за последния сблъсък.
Гладен, жаден и измръзнал, редник Бауман се взираше в сенките и чакаше атаката. Седемнадесетгодишни, той и бойните му другари се опитваха да оживеят в една грозна и отдавна обречена война, в която неговото поколение беше хвърлено като шепа слама в горящ плевник.
Нямаше смисъл да се предават, бяха си пуснали прекалено много кръв с врага в предходните сражения и едва ли щяха да бъдат пощадени. Действащата конвенция сега беше само „Око за око – смърт за смърт”.
Дрезгав рев разтресе мрака и черна назъбена сянка се понесе неумолимо към германските позиции. Ханс застана на коляно в снега и изстреля целия пълнител на автомата си срещу настъпващия танк, като крещеше несвързано. В отчаянието си той захвърли и окопната лопатка срещу машината, а после хукна назад към резервната позиция. Подхлъзна се и се строполи в калния окоп. Заби главата си в нечии ботуши. Горната част на тялото липсваше, вероятно откъсната от снаряд. Бауман се сви на кълбо и се затресе, неспособен да се овладее. Напуканите му устни засричаха молитва.
Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти, да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята…
Танкът хриптеше и картечницата му сечеше полето като леден бръснач. Ханс усещаше вече миризмата му. Воня на гореща стомана, бензин и човешка кръв. Дълбоко в сърцето му заклокочи злоба и жажда за мъст. Прекръсти се с вкоченени пръсти и на мършавото му лице се озъби налудничава усмивка. Очите му горяха, докато измъкваше бавно колта изпод окъсания си кален шинел. Дръпна затворната рама и вкара патрон в цевта. Прицели се в прииждащия „Шърман”спокойно и прецизно като на полигон. Бавно изстреля и осемте патрона и когато затворът на пистолета блокира в отворено положение след последния изстрел, захвърли вече ненужното оръжие в снега. После седна тромаво и подпря глава на дланите си. Мислите му запрепускаха назад, към училището, приятелите и предвоенните дни.
Точно в този миг ярка експлозия разтърси нощта и приближаващата бронирана машина рухна настрана с огромна дупка в левия борд. Липсваха част от колелата, а траковете на веригата се бяха разпилели наоколо. Ханс вдигна невярващ поглед към превърналия се в отломки „Шърман” и вече измъкващите се през люковете танкисти. Олюляваха се като пияни, а на лицата им се четеше безмерно изумление от случващото се. Силно ръмжене разкъса мрака и белезникава сянка връхлетя изневиделица. Всъщност нещото се оказа искрящо бял огромен танк „Кралски Тигър”. Той блестеше сякаш със собствена светлина и нямаше нито кръст, нито каквито и да било други опознавателни знаци или номера. С гигантската си маса тигърът се вряза в поразената американска машина и я помете като играчка. После се спусна към следващия враг, блъсна го странично и го изтласка в сухото дере до окопите, като прекърши няколко бора.
Белият Тигър се върна на заден ход на полянката и започна да се върти на място, докато картечницата и оръдието му сееха смъртоносните си жила. Оцелелите американски танкове и малобройната пехота, която ги подкрепяше, се втурнаха презглава в западна посока, далеч от бронирания звяр, по който снарядите и куршумите им не можеха да оставят дори драскотина.
– Да, да, да, получихте си го, нали?! – победоносно крещеше редник Бауман, скачаше като обезумял и размахваше юмруци след бягащия противник. Останалите трима бойци също излазиха от укритията си и екзалтирано изстреляха последните си патрони в посока на отстъпващите врагове. Крещяха, смееха се и плачеха едновременно. Хукнаха към танка, покатериха се по корпуса и го запрегръщаха. Белият колос изрева мощно и понесе почти седемдесетте си тона маса и оцелелите войници на изток към германските позиции.
– Да, момчета, това е историята на моето спасение. – Мека синя светлинка блещукаше в очите на стареца, докато докосваше с пръсти музейния експонат. Правнуците и вече побелелият му син се взираха като омагьосани в страховития кафяво-зелен танк, изложен на централно място във военно-историческия музей.
– Беше точно същият модел като този тук – Панцер кампфваген 6Б „Кралски тигър”, само че искрящо бял – продължи старецът. – Препускаше директно през вече доста напредналите американски части, сред облаци от кални пръски и изгорели газове. Всеки път, когато срещахме танк или камион, нашият бял звяр забиваше безпощадно снаряд в противниковата машина и я вадеше от строя. Беше смешно да гледаме как чуждите бойци се разпръсват като врабчета. Бягаха като попарени, а ние се смеехме обезумели. Крещяхме неща, които биха засрамили и хамалин. Накрая, изтощени, просто лежахме върху бронята и се возехме към немските окопи. Откара ни до нашите позиции и така останахме живи. Екипажът не ни отвори, въпреки че чукахме по бронята и искахме да им благодарим. После се оказа, че никой от дивизията нито е чувал, нито е виждал такъв танк. Нарекохме го „Арденският призрак”. След време тръгнаха слухове, че се е появявал и на други участъци от фронта и е помагал дори на съюзническите и на съветските войски. Руски пленници шушукаха за „Белия Тигър”. Така го наричали там. Мислели го за призрак, който помага на войниците в беда. Смятаха разказвачите на подобни случки за луди, а днес биха го нарекли посттравматичен шок… Но ние, оцелелите от боя в онази невзрачна горичка, знаехме, че е истина. Арденски призрак или Бял Тигър, това нещо съществуваше и беше отървало много човешки животи.
После офицерите ни се вбесиха и наредиха да си затваряме устата. В боя нямаше място за призраци и божи чудеса. След няколко кървави месеца Германия капитулира и войната свърши. Всички искаха да започнат живота си отначало и тази история постепенно отшумя и се забрави. Оцелелите предпочетохме да мълчим и да продължим на чисто.
– Значи не разбрахте кой ви спаси тогава? – попита десетгодишният Карл.
– Не, никога не узнахме. Дали беше божията ръка, призрачен екипаж или пък самият Один, не знам, но ето сега съм тук с вас. – Старецът прегърна двамата си правнуци. – Оцелях благодарение на Арденския призрак.
Неусетно към малката им групичка се беше приближил симпатичен, около четиридесетгодишен мъж със силно прошарена къса коса.
– Извинете, господине – обърна се той към Бауман на доста добър немски. – Нека се представя.
Той подаде ръка на стария човек.
– Аз съм Дейвид Престън, майор от бронетанковите войски на Нейно Величество. Случайно чух вашия разказ и съм много развълнуван.
– Говорите отличен немски, хер майор – засмя се старецът. – Може би моята история ви се е сторила старчески брътвежи?
– О, не, господине. Разказът ви е много впечатляващ – каза британецът. – Сега съм офицер от резерва и понастоящем кореспондент на списание „ Military vehicles”. Ветеран съм от втората иракска кампания. Интересно, но момчета от нашия ескадрон разказваха подобна случка.
Както сигурно знаете, британските войски действаха в района на Басра. Тогава бях лейтенант и воювах като командир на танк „Чалънджър”, страховита машина, впрочем. Нашата бойна група беше пробила далеч напред и се бяхме откъснали от основните сили. В един момент видяхме, че ще останем без гориво и муниции, и решихме, че е по-добре да се върнем към основните сили. Вече беше нощ, когато разбрахме, че един от нашите екипажи е изчезнал. Тъмнината ни ограничаваше и нямаше радиовръзка, така че решихме да ги потърсим сутринта. На следващия ден около обяд ги открихме. Бойната машина беше заорала в едни дюни и се виждаше, че е получила множество попадения. Нашите момчета за щастие бяха живи, но доста уплашени и неадекватни. Разправяха, че като попаднали на засадата и почнала голямата пукотевица, в един момент се появило нещо бяло. То приличало на танк и започнало да стреля по иракчаните. Не видели добре какво станало, защото чалънджърът им останал без всичката си оптика и те, „ослепени”, можели само да слушат трясъка на битката и кънтенето на попадащите в собствената им машина снаряди и куршуми. Разбира се, наоколо открихме много отломки – два танка, три бронетранспортьора и няколко камиона. Но пък нямаше убити. Пясъкът и вятърът бяха заличили всички следи и нямаше как да се установи какво точно се е случило. Нещо, незнайно какво, беше изравнило силите и им бе дало шанс да оцелеят. Никой не взе на сериозно приказките за призрачни спасители и момчетата от екипажа скоро сами си замълчаха, защото рискуваха психиатрите да се заемат с тях. Знаете ли, хер Бауман, мисля да напиша книга за тези случаи, ако, разбира се, вие се съгласите да запиша и използвам и вашата история.
– Мисля, че баща ми вече е доста уморен и трябва да си почива! – намеси се сивокосият мъж с нетърпящ възражение тон.
– Да, да, разбира се, не искам да ставам досаден. Може да се видим отново друг ден – съгласи се британецът.
– Ще се видим непременно, хер Престън – обади се старецът. – Ще запишете всичко. Дължа го на онези момчета, духове, или не. А вие ще ми разкажете подробно за онова там, в пустинята. Ето визитка на хотела ни и ще ви чакам утре по обед.
– Благодаря ви, непременно ще дойда – рече учтиво британецът и се запъти към изхода.

Късно през нощта, когато тъмнината беше погълнала музея, нощният пазач Клаус Хофман обхождаше двора с външната експозиция. Правеше го на всяка нощна смяна с точността на машина. Бавно и методично обикаляше експонатите и ги оглеждаше с окото на добър служител. Тази нощ му изглеждаше по-студена от обичайното за сезона. Той вдигна яката на якето си и зиморничаво разтри длани. Стори му се, че чува приглушени гласове откъм северната страна на плаца. Това беше необичайно и той тръгна да провери района. Иззад няколко камиона и оръдия се мярна слабо червеникаво зарево. Чуха се мъжки гласове и смях. Пазачът се доближи, а от студа дъхът му пареше дробовете и гърлото. И тогава пред очите му се появи обгърнат от бледото червеникаво сияние силует на танк. Мъжките гласове се надигнаха отново и заглъхнаха, когато тежък люк се захлопна с трясък. Заревото мигом секна, изведнъж стана по-топло и се възцари мъртва тишина. Клаус дълго се взира в музейния експонат. Приближи се и го докосна с пръсти, бронята беше приятно топла. Той стреснато отдръпна ръката си, огледа се и бавно се запъти към кабината на охранителите да си налее кафе. Реши да не казва на никого какво е видял и почувствал тази нощ. Нямаше да му повярват и щяха да му се смеят зад гърба.
„Всъщност не съм видял нищо, просто съм преуморен”– помисли си Клаус, докато отпиваше голяма глътка от термоса.
На другия ден, точно в дванадесет часа, таксито на Дейвид Престън спря пред хотела. Той огледа семплата сграда, която не беше луксозна, но и не изглеждаше евтино. Влезе решително във фоайето и помоли рецепционистката да го свърже със стаята на стария човек. После седна в едно от удобните кресла, пръснати наоколо, и зачака. След около четвърт час пред него застана Бауман-младши. Беше небръснат и хлътналите му очи блестяха особено.
– Съжалявам, че трябваше да чакате, хер Престън – рече германецът и замълча. След секунда-две добави: – Но баща ми си отиде.
– Как така си е отишъл? – не разбра британецът.
– Баща ми почина тази нощ, господине – уточни Бауман, като едва изричаше думите.
– Господи! Много съжалявам… – прошепна Престън потресен. Преплете пръсти и се вгледа в германеца, без да знае какво да направи.
– Той беше добър човек – каза Бауман и след миг добави: – Сигурно наистина си заслужава да напишете онази книга. Може би не точно заради него и момчетата от вашия ескадрон. Надявам се, че сега душата му е на по-добро място.
– Сигурен съм в това, хер Бауман – рече бавно Престън и се отпусна в креслото.
Остана там дълго след като синът на Бауман се качи в стаята си. По някое време си поръча двойно уиски.
PANZERLIED и един чудовищен LEO( Leopard 2M), внук на Арденският призрак "Кралски тигър". https://www.youtube.com/watch?v=SndPb5XohYM
Аватар

Мега модератор

Мнения: 161

Регистриран на: Чет Окт 25, 2012 4:45 pm

Местоположение: София

Мнение Нед Мар 22, 2015 11:11 pm

Re: Арденският призрак – разказ

Замислял ли си се, да издадеш сборник с разкази или нещо подобно?
Чета, следователно съм луд.

Мнения: 145

Регистриран на: Вто Яну 27, 2015 2:32 pm

Местоположение: Велинград

Мнение Пон Мар 23, 2015 7:17 pm

Re: Арденският призрак – разказ

Имам само четири готови и два недописани... Още имам да се уча. :) А и сега имам една идея по която работя. Бойна фантастика и трябва да излезе около 350- 400 страници... Бавно става, че времето не стига.
PANZERLIED и един чудовищен LEO( Leopard 2M), внук на Арденският призрак "Кралски тигър". https://www.youtube.com/watch?v=SndPb5XohYM

Мнения: 68

Регистриран на: Пет Окт 26, 2012 7:50 pm

Мнение Чет Апр 16, 2015 1:06 am

Re: Арденският призрак – разказ

:) :) :) Чета и не мога да се нарадвам. Най-накрая съзирам сродна душа, само малко по улегнала и рафинирала в себе си есенциите на мирозданието. Бойна фантастика казваш, и аз си блъскам главата над нещо подобно вече няколко години. За мен би било удоволствие да обменим някоя и друга идея по въпроса. Не спирай да пишеш.

Мнения: 145

Регистриран на: Вто Яну 27, 2015 2:32 pm

Местоположение: Велинград

Мнение Чет Апр 16, 2015 6:21 pm

Re: Арденският призрак – разказ

:)Бойната фантастика е с тема Марс и съвремието ни. Главните герои са бългорски пилот на МиГ29 и негов колега и приятел германски пилот от Луфтвафе. Ако ти е интересно мога да пусна първа и втора глава. Сега пиша трета, но бавно върви.
PANZERLIED и един чудовищен LEO( Leopard 2M), внук на Арденският призрак "Кралски тигър". https://www.youtube.com/watch?v=SndPb5XohYM

Назад към Поле за изява

Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 0 госта

cron